Леминги – Част 2

И като посмалим малко преувеличенията, това което през 1868г. разказва един пътешественик за Норвегия, може да се окаже вярно: във фиорда на Трондхайм, плували толкова много леминги, че попречили на един параход да продължи по курса си. Въпреки всички легенди все още не е намерено неопровержимо доказателство, нито пък някой е успял да заснеме масово самоубийство на леминги.

“Там отвъд е същинската територия на лемингите” , казва Хентонен и посочва на запад, към покритите със сняг върхове на планинската верига, чиито разклонения стигат до езерото Килпис във Финландия. По голите сколонове на 69-паралел северна ширина, на 430км. северно от полярни кръг, снегът се задържа до късно лято. Алпийският пояс, където има сняг, е предпочитаното място за зимуване на лемингите, обяснява зоологът. Животинките презимуват в разклонена система от подземни галерии, които покриват с растения. Там снегът запазва храната им -главно мъх – доста прясна.

Имам си форум :)

Блога вече си има форум – www.arman4o.clictopic.net В него може да пишете квото си щете

Леминги – Част 1

Казват, че лемингите могат толкова да се вбесят, че да се пръснат от яд

lemming.jpg

Тръгнат ли на път, лемингите се превръщат от кротки животни в раздразнителни и агресивни чудовища. Вкове наред скандинавските народи вярвали, че огромните пълчища леминги са предвестник на кръвопролитни войни. Епископът на Трондхайм описва през 1532г. как в онези години имало случеи когато безброй дребни същества наречени “леем” или “лемер”, се изсипвали от небето като градушка. Хората вярвали в тази история повече от 3 столетия.

Но най-популярният мит за тези чудовати гризачи е, как в големи групи и, водени от някакъв зловещ интелект, се отправяли към морето, хвърляли се от скалите и намирали там смъртта си. Днес зоолозите вече са убедени, че масовото самойбийство не е нищо повече от легенда.

Представата за компактни колконии, които , подобно на стадата зебри или антилопи гну в Серенгети, организирано се придвижват напред, също не е достоверна. Наистина, в годините на свръхпополоция лемингите изминават големи разстояния в търсена на храна, но тяхното поведение по време на пътепествието напомня хаоса на железопътна гара в час пик. Въпреки това в митичното хвърляне от скалите има зрънце истина. То е, че лемингите не се боят от водата. Те са добри плувци и не се спират пред реки, морета. Те могат спокойно да преплуват 2-3 километра. Обаче ако вълните станат големи, лемингите могат масово да се издавят.

Етикети:гризачи, леминги

Забраненият град – Част 2

Зад него се намира Залата на съвършената хармония, където императорът се подготвял за аудиенция с чуждестранни пратеници. По принцип той не излизал от Забранения град, ако не било наложително. Той посрещал посетители в най-северното от трите имперски здания – Залата на съхранената хармония.
Северно от тези зали, повтаряйки тяхната подредба,е разположена група от три двореца, където били покоите н императора. В два от тях – Двореца на небесната чистотаи Двореца на земното спокойствие, се намирали резиден циите на императора и на съпругата му. Между тях е Зала та на единството, символизираща единението на импера торската двойка, Небето и Земята, ян и ин, мъжкото и жен ското. Зад сградите се простират дворцовите градини, къ дето басейни, алпинеуми, храмове, библиотеки, театри,па вилиони и алпийски и кипарисови дървета допълвали си метрията на сградите.
Там били и жилищата на хилядите слуги, евнуси и на ложници, които прекарвали целия си живот зад стените на Забранения град. Защото този великолепен комплекс бил не само център на властта, но и предназначен да достави на-1 слада на императора. Около 6000 готвачи имали за задача да осигуряват храна за самия него и за 9000 негови наложници,които били охранявани от 70 000 евнуси. Но императорът не бил единственият, който се възползвал от този разточителен начин на живот. Вдовстващата императрица Цъ Си, която починала през 1908 г., се радвала на обеди и вечери със 148 блюда и пускала евнусите си в издирване на млади любовници, за които, след като веднъж прекрачели прага на градските порти, не се чувало нищо повече.
Властта на императорите приключила с избухването на Китайската революция през 1911 г. На следващата година водачите на новосъздадената република принудили шестгодишния император Пу И (1906-1967 г.) да абдикира. Било му разрешено да живее в Забранения град като затворник до 1924 г. Постепенно много от сградите били запуснати. Днес в повечето от залите и дворците са изложени експонати, които напомнят за славното минало на Забранения град,и тъй като все повече посетители имат достъп до този руден лабиринт, тайнствеността, обгръщала императора и ра му допреди 100 години, става все по-трудно разбираема. Но ехото на миналото отеква през всяка стена и двор и може да бъде разпознато във великолепието и изкусната изработка на изложените оръжия, накити, императорски костюми, музикални инструменти и дарове, изпращани на штайските императори от владетели по целия свят.

Забраненият град – Част 1

Cравняват го с комплект изкусно резбовани китайски
кутийки: при отварянето на всяка от тях отвътре се
вижда подобна на вид, но с по-малки размери. Дори и днес, когато Забраненият град е достъпен за туристи от цял свят, той запазва тайнственото си излъчване. Както е невъзможно отвън да се отгатне съдържанието на една кутия, така и много от мистериите на внушителния дворцов комплекс в Пекин сигурно ще останат неразкрити.
Строежът на Забранения град е подет от третия император от династията Мин – Юнг Ло, който управлявал между 1403 и 1423 г., след което бил завинаги прогонен от Пекин от монголите. Дали той избрал да построи града си на същото място, където се намирал бившият монголски дворец, впечатлил толкова силно Марко Поло при посещението му през 1274 г., или просто взел за модел палата на монголския владетел Кублай хап, не е ясно. Но с работата били ангажирани 100 000 изкусни майстори и милион работници. Те съградили 800 двореца, 75 административни здания, многобройни храмове, павилиони, библиотеки и ателиета, всичките свързани с пътеки, градини и дворове. В този град, който от самото начало бил забранен за външни посетители, 24 императори от династиите Мин и Цип управлявали, скрити зад ров и стена, висока 11 м, докато не избухнала републиканската революция през 1911 г.
Забраненият град е архитектурен шедьовър, чиято красота се крие не толкова в конкретна сграда, колкото в цялостната планировка и изящната комбинация от цветове, използвани за украсата му. Като цяло той въплъщава китайското виждане, че императорът, като Син на Небето, е посредник, отговорен за реда и хармонията на Земята.
Официалният вход за града е Южната порта, където барабани и камбани зазвучавали всеки път когато минавал императорът. В огромния двор зад портата се намира част от Златната река. С форма на лък, тя води до Залата на висшата хармония, смятана от китайците за център на света. В това великолепно помещение императорът управлявал от Трона на дракона, а по празници се провеждали грандиозни церемонии.

Мачу Пикчу – изгубеният град на инките – ЧАСТ 2

Завръщайки се година по-късно, за да прочисти растителността и да прави разкопки, Бингам открива многопластов  комплекс от площади, бани, дворове, водни канали, къщи, дворци и храмове. Сградите са построени от огромни гранитни блокове, но без да се използва хоросан – умело обработените каменни блокове си пасвали толкова точно, че дори острие на нож не можело да се пъхне между тях. Всеки блок имал няколко ъглови страни, така че при завършването си се съединявал точно със съседния като част от гигантски пъзел. Този начин на изработка значително повишавал стабилността на стената, което е важно за силно земетръсни райони като Андите.
Разположен на билото между двата върха Мачу Пикчу и Уайна Пикчу, градът има великолепни природни укрепления. Стръмните канари предлагат грандиозна гледка към тясната долина на река Урубамба, през която трябвало да минат неприятелите, за да стигнат до столицата Куско, намираща се на 110 км оттам. Стратегическият потенциал на мястото бил изцяло използван, както би могло да се очаква от хора, изградили империя, сравнима по размери с Римската.
Мачу Пикчу бил основан през XV в. и вероятно имал около 1000 жители, включително жреците, аристокра-цията и работниците. Обществото на инките било подчинено на строга йерархия, като всеки имал конкретни отговорности, права и привилегии. Грубите каменни жилища на простолюдието се намирали на по-долните тераси, а домовете и обществените здания на аристокрацията били на по-високите нива. На запад от града е свещената Интиуатана (означава „стълб, към който привързват Слънцето”) – ниска, неравна, съвсем проста платформа с къс каменен стълб. Пред нея се намират два храма – Храмът с трите прозореца и Храмът на Слънцето.

Мачу Пикчу – изгубеният град на инките – ЧАСТ 1

Днес 96-километровото пътъване от град Куско до Мачу Пикчу в Перу отнема няколко часа с влак и автобус. През 1911г. американският историк и арехеолог Хайръм Бингам се предвижда трудно в продължение на пет дни през долината на река Урубамба, преди да стигне известните днес руини. Той е убеден, че е намерил крепостта Велкабамба на инките – град, изравнен със земята по време на испанското завладяване на Империята на инките през 1572г. По-късно Бингам споделя своето изумление от откритието си: “Изглеждаше като невероятен сън.”

Бингам не се отказва от твърдението, че е открил Вилкабамба, което е било негова цел, когато организира Йеилската експедиция в Перу, но днес спциалистите смятат, че този град се намирал в Еспириту Пампа в Северозападно Перу. Малкият укрепен град, на който Бингам се натъква, вероятно бил изоставен от инките преди разрушението на Валкамбаба. Руините били така добре запазени, че е малко вероятно испанците да са били някога в Мачу Пикчу, тъй като си били спечелили репутация на мародери във всички селиша, през които били минали. Още повече че в техните подробни хроники не се споменава за това място.